Георги Заркин – Убит, но не и унищожен. Един живот и творчество, надживели своето време

   

 Това е разказ за човек изправил се срещу един тоталитарен режим и негова "система" от насилие и репресии. Въпреки че е бил смазан от беззаконието на този режим, той е излязъл победител - чрез словото. Тук думите свобода, чест, достойнство, морал и любов към родината, добиват истинския си смисъл.

  Георги АтанасовЗаркин е роден на 3 март 1940 г. в с. Бели Искър, Самоковско, Софийски окръг. Баща му е Атанас Лазаров Заркин
(1904-1944)-каменоделец , а майка му Гена Николова Заркина
(1904-1985) - домакиня. Освен Георги в семейството има още две деца: брат му Марин (1934-1994) и две сестри Тинка(1937-2006) и Запринка(1929-2012).

Многолюдността на семейството му е била типичназа времето на Царство България. Бащата с инициативност и трудолюбие е успявал да го изхранва, дори е придобил няколко земеделски имота и гора. Без да е преставал да работи, той осигурявал добро съществуване на семейството си. Бил смятан от съселяните си за заможен. Баща му  Лазар (дядо на Георги Заркин) е бил свободен човек, посадил е гора и се е занимавал със земеделие и със скотовъдство.

Семейството живее спокойно и нормално, макар и не богато, до преврата на 9.09.1944 г. Бащата е арестуван и изчезва безследно. Заедно с още 9 съселяни (общо 68 души от цялата община) е хвърлен на 1 октомври от Черната скала над Боровец.Впоследствие са спрягани какви ли не версии: че е участвал в разстрелите след Септемврийското въстание през 1923 година или че е предал (или убил) партизани и прочие лъжи. Истината е една: Атанас Лазаров Заркин е убит без съд и присъда, за да му се вземат имотитеот местни комунисти. По всяка вероятност Атанас е избран да бъде сред убитите,за да се ликвидират евентуални противници на комунистическия режим. През 1946 г. въз основа на дело №7584 на Софийския областен съд, с тогавашния прокурор Г.Геров и председател Христо Талев са издадени неверни смъртни актове. Убитите са обявени за безследно изчезнали. Това е първият „дар“ на народната власт за селяните на с. Бели Искър.

Тежка е участта на майката, Гена Заркина, която е принудена да отглежда четирите си деца сама. Тя не само се справила с това, но ги изучила и възпитала добре. Ето какво си спомня Лъчезар – синът на Георги Заркин: „Дните на баба Гена са били убийствено тежки. Помня я как шеташе от сутрин до вечер. Сутрин, когато изгрееше слънцето, заставаше в двора, с лице на изток като истукана.От време на време слабичкото ѝ тяло започваше да трепери и тогава тя, сякаш изпаднала в унес, проговаряше: „Атанасе, знам че няма да се върнеш…“ [1]

Георги Заркин завършва основно образование в родното си село и селскостопански техникум в град Ихтиман. Отбива военната си служба в Строителни войски. В тези войски войниците – неблагонадеждни към комунистическата власт или от етническите малцинства,или просто негодни за военна служба,  са принудени да работят на различни строителни обекти в страната. Причината не е в някакво негово провинение, а в това, че властта го счита за неблагонадежден заради баща му. По-точно заради това, че самата тя го е убила…

След уволнението си Георги Заркин работи на различни места, а от 1963 г. до 1966 г. е журналист и фоторепортер във в. „Земеделско знаме“ в София. Макар и завършил кинематография(което тогава е било полувисше образование) , той проявява несъмнен публицистичен и литературен талант, който в годините на бъдещо страдание и житейски трудности не само не изчезва, но и укрепва до нивата на високата българска литература. По това време БЗНС е единствената друга легална партия в България, която е сателит на БКП, а „Земеделско знаме“ е неговият печатен орган.

През 1964 г. генерал Иван Тодоров-Горуня, бивш партизанин и после виден деец на БКП и високопоставен военен командир,заедно с генерал Цвятко Анев, Цоло Кръстев и други висши военни, организира преврат срещу режима на Тодор Живков.

Групата търси независим журналист, който да отразява събитията и виждат такъв в лицето на Георги Заркин. Причината е за да не се случи това което се по-рано в Унгария (през 1956 г.) и Чехословакия (през 1965г.) – бунтът да бъде потушен със сила от Съветската армия.

  Георги Заркин и Горуня се сприятеляват и дори пътуват заедно.

Ето какво разказва пред съда Заркин: „Когато дойдох тук, в София, на работа, много често ходех в командировка с Горуня из България. През 1964 г. отидохме заедно на яз.“Виница“ – Коларовград (тогавашното име на гр.Шумен). На връщане се отбихме в един ресторант, където обядвахме. Един случай остана доста интересен за мен. Когато влязохме вътре, някакъв човек – селянин – събираше хляб от масите. Управителят хвана човека за яката и каза: „Ти вземаш хляба, а за мене и за свинете няма!“Направи ми впечатление, че свинете са по-важни от хората. Тогава Горуня даде пари на този човек. От този случай аз заобичах Горуня истински“. [2]

Заговорът обаче е разкрит, повечето от участниците са заловени и осъдени на 8–15 години затвор от военен съд, а Горуня според официалната версия се самоубива в дома си. Всъщност е убит, като една от версиите е, чеМитка Гръбчева го застрелва в кабинета му.

Но нека дадем думата отново на Георги Заркин: „През лятото на 1965 г. написах на пишуща машинашестразлични позиви,по сто броя. До този момент се бях срещал с другите подсъдими.Позивите написах в редакцията на вестник „Земеделско знаме“.Постарах се да ги напиша малко по-неграмотно, за да може хората, които ги четат, да мислят, че са написани от тези,които са в гората. Там посочих, че честните хора са зад решетките. Писах, че по нечестен път ги избиват”. [3]

От въпросните позиви един е жалейка за смъртта на Горуня, а другите са насочени срещу личния режим на Тодор Живков и за сваляне на властта. Властта обаче открива връзката чрез част от позивите( също чрез доносничество на член на групата) и през 1966 г. Георги Заркин е арестуван. Тогава той е едва 26-годишен. Синът му, Лъчезар, е на четири.  Всички подсъдими: Любен Андреев Филипов, Георги Александров и Стойне Кирилов Николовса осъдени, а Заркин получава най-тежката присъда. Обвинението е: „...създаване на група, която си е поставила за цел да събори, отслаби и подрони установената народнодемократичнавласт в Народна република България чрез терористически и общопасни  престъпления – по член 70 от НК“. [4]

Трябва да се отбележи, че макар да са извършвали пропаганда срещу властта, по същество няма никакви доказателства Заркин и хората с него да са подготвяли каквито и да било терористични актове или общественоопасни престъпления. По това обвинение те би трябвало да са абсолютно невинни. Разпространението на информация и на мнения и художествени произведения пък е част от свободата на словото и изконно право дори по социалистическата българска Конституция.Заркин, когото нарочват за ръководител на групата, получава най-тежката присъда от6 години лишаване от свобода, 7 години лишаване от правото да избира и да бъде избиран на избори, а също и конфискация на имуществото му на стойност 100 лева в полза на държавата. 

В Старозагорския затвор Георги Заркин прекарва от 1966 до 1974 г.  Той често е наказван от администрацията и милицията, не са допускани до свиждания роднините му, забранявани са му колети и писма. В затвора обаче се проявяват несломимият характер, високият дух и несъмнения литературен талант на този умен и талантлив човек, наказан единствено и само за убежденията си. През целия си престой по затворите Георги Заркин пише много. Творчеството му е огромно по обем –2500 стихове, приказки, драми и един роман – „Чест“. (За него има рецензия от Съюза на българските писатели че няма необходимите качества за печат. Подобна резенция има и за поезията на Заркин.)

Романът е започнат на 20 ноември 1967 г. и е завършен на 31 януари 1968 г. в затвора в Стара Загора, където лежи при усилено строг режим. Ето и част от сюжета му: На 1-ви май 1966 г., в 12:20 ч., след неколкодневни непрестанни валежи, невиждан потоп отнася село Згориград и част от град Враца.  Скъсана е стената на хвостохранилището към флотационна фабрика „Мир“ и рудника „Седмочисленици“.

Над 500 тона отровна утаечна тиня на тъмни талази се спуска по коритото на река Лева и помита всичко по пътя си.

Апокалипсисът трае 20 минути и там, откъдето е минала стихията, остава ужасен лунен пейзаж. Равносметката е: 488 загинали, 2000 ранени, 156 къщи са напълно разрушени, над 1000 къщи са сериозно пострадали.

Другите материални щети – мъката по загиналите близки, страданията на останалите без дом, без имущество, без домашни животни, е невъзможно да бъдат оценени.

За тази трагедия са осъдени четирима човека на строг тъмничен затвор за дълъг период от време. Там те се запознават с автора, който излежава присъда по политически причини. В основата на романа „Чест“ е изпепеляваща любов, която разтърсва душата на всеки човек. [5]

В затвора Георги Заркин  пише в тетрадки, има си дори и лично тефтерче. Литературните му интереси са разностранни: от автори като Христо Ботев,Димчо Дебелянов, Кирил Христов, Добри Чинтулов, Петко Р. Славейков (повечето придружени с портрети), през Байрон, Данте, Гьоте, Шекспир, Пушкин, Некрасов, Сергей Есенин, Марк Твен, до Ередия, Ламартин, Александър Блок, Хайне и много други.

Разбира се сред тази лична елегантна антология има и стихове на самият Георги Заркин. За свой псевдоним той избира Рилски бор. Това не е случайно. Тъй както отсеченият бор в гората пада прав, така и той ще падне прав пред враговете, но няма да подвие колене в борбата.

Част от стиховете са изнасяни от затвора по много изобретателен начин: писани са на пилюрена хартия, двустранно. Тази хартия се поставя в цигари, на които е изваден тютюнът. Те са дадени на затворник,който е трябвало да излезе скоро. Вместо да ги изнесе обаче, той ги предава на администрацията на затвора. Докато е в затвора, Заркин написва и протестни писмадо Тодор Живков, както и до началника на затвора.

За всичко това му лепната „вътрешна“ присъда (тоест осъден е допълнително вече като затворник) за писане на „фашистка“ литературакато затворник. Как и защо талантливите му стихове са преценени като „фашистки“ могат да отговорят само комунистическите политически полицаи… За комунистическата партия всичко, което е против нея, веднага бива окачествено като „фашистко“. По всичките дела следовател е бил Петър Бъчваров, който, за да изтръгне самопризнания от Заркин, е дълбал по цялото му тяло петолъчки с нож. (Самият Заркин посочва това на съда в едно от заседанията). Последното му дело е през 1974 г., когато получава последната си присъда. Всъщност обаче някъде горе във върховете на Държавна сигурност и на БКП вече окончателно е решена съдбата му.Няма да излежи докрай присъдата си от 8 години. Като политически затворник е прехвърлен в Пазарджишкия затвор и там го чака само едно…Затворен в килия, на която е сложен допълнителен катинар.Държавна сигурност го разработва под псевдонимите „ИНТЕЛИГЕНТЪТ” и „ПРОКЛЕТНИКЪТ”.Очаква се само устната заповед. Убит е в килията си след жесток побой от двама криминални затворници. Всичко е станало по нареждане и със знанието на старшините Тумбев и Медарски и началникът на затвора полковник АнгелТопкаров. [6] Никой от тях обаче не може да вземе такова решение сам – то може да бъде взето само на най-високо ниво.След като е убит по най-зверски начин, издават и акт за смърт с невярно съдържание. Те принуждават насила патолога да пише неверни данни. А тогавашният военен прокурор Илков прекратява наказателното  преследване по повод смъртта на Георги Заркин. Още същия ден в 15:00 часа администрацията на затвора организира погребение в Пазарджик, а семейството  в Самоков е уведомено с телеграма в 12:00.Така им е попречено да се сбогуват със своя покойник, а по време на погребението са блъскани и гонени около ковчега пред изкопания гроб. [7]

Ето какво пише самоковският писател Георги Манов в книгата си „Черната скала“ :„Познавах Георги, връстници сме с него. Беше сърцат момък, кадърен фотожурналист. Дръзна да дири истината за гибелта на баща си, изправи се срещу живковистите и беше погубен. “[8]

Огромна е заслугата на сина му Лъчезар Заркин, който сред всички мъки и изпитания, положи огромни усилия и откри и осветли истината за живота и съдбата на баща си.Успял е да пренесе костите на Георги Заркин от гробищата в Пазарджик в гробищен парк „Стадиона“ в Самоков.Извършена е експертиза по запазени части от органите и е доказано че смъртта е настъпила насилствено.  Тук трябва да се вметне че затворническата администрация не поставяла никакъв паметен знак, а това е свършил братът на Георги - Марин. По този начин гробът по-късно е идентифициран.  БНТ засне и излъчи(през 2014 г.) документален филм, в който той разказва за съдбата на баща си – част от поредицата „Отворени досиета – за тоталитаризма от първо лице”.

Лъчезар Заркин успява да финансира  издаването на стихосбирка „Отвъд чертата“(1994) и издава :„Вулкан“ в две части(1996 и 2000), документална книга за Георги Заркин, стихосбирка „От храма на самообречените“(2010), стихосбирка „Приливи и отливи“ (2012), както и романът „Чест“, написан  в затвора през 1968 година (2008, второ издание – 2015).Животът, творчеството и делото на Георги Заркин могат да бъдат обобщени в една изречение (от негово писмо до майка му):

„Защита ! Родих се човек. Живея като скот. Но това не ще ми попречи да умра честен! Три изречения които съдържат в себе си всичко...“

Ползвана литература и източници : 

1. Л. Заркин „Вулкан“, София 1996 година.

2.Л. Заркин  „Вулкан“ – Втора част, София 2006 година.

3. Г. Заркин „Чест“ , София 2015 година.

4.Г. Заркин От храма на самообречените“ стихосбирка,  София 2010 година

5. Г. Заркин „ Отвъд чертата“ , София 1994 година.

6.Г. Заркин  „Приливи и отливи“- стихосбирка

7. „ Христоматия по литература за 12. клас – забранените писатели“,Център „Хана Аренд“, София 2013 година.

8.Личен архив на Лъчезар Заркин

---

[1].Л. Заркин Вулкан“, София 1996 г., с. 16

[2] Пак там,  с. 30 и 31

[3] Л. Заркин  „Вулкан“, София 1996 г., с. 31 и 32

[4]  Л. Заркин  „Вулкан“, София 1996 г., с.55

[5] Г. Заркин  „Чест“, София 2015 г., с. 393

[6.] Л. Заркин „Вулкан“ - втора част 2006 г., с. 11

[7] Пак там, с. 11

[8] Г. Манов  „Черната скала“, Самоков 1994 г., с.46

                                          сп. Българска наука, бр.85, ян.2016 г., с. 100-107 

Победената забрава

 Град  Самоков има своите прочути синове: Чакър Войвода, Никола Образописов (1828-1915), Захарий Зограф и други  изтъкнати хора.Но един син като че ли времетo се е опитало да изтрие и забравата е сложила грозната си ръка върху него. Това е поетът Иван Петров Йончев, автор на текста на безсмъртния марш "Един Завет". Доста неясноти витаят около него и неговия живот. 

  Подробни проучвания са правени от професор Николай Петков Ковачев (1919-2001) . Той е създател на центъра по ономастика (раздел от лингвистиката който се занимава с произхода на личните имена), към Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“, който днес носи неговото име.

Без откритите и проучени от професор Ковачев данни, по-натъшното проучване на живота и делото на поетът биха били невъзможни. 

  Родът  произхожда от село Говедарци, Самоковско. Дядото Йонче се преселил в Самоков през XIX век и се оженил за Катеринка, дъщерята на Хаджи Банко и Хаджи Сусана, след това построил къща в махалата „Крискър„ (буквален превод: покрай Искъра). Йонче и Катеринка имат три дъщери: Магдалена , Мария и Катинка и трима сина: Зафир (1835-1916), Сотир (1844-1901) и Петър (1845-1900).

  Последният е баща на поета Иван Йончев. Търсейки препитанието си Петър опитва различни професии и накрая, в навечерието на Освобождението се озовава в София. Свързва се и вероятно работи при Димитър Трайкович, търговец и ханджия, който поддържал връзки с местния революционен комитет и често в неговия хан е отсядал Апостолът Левски. Ханът се е намирал южно от църквата "Света Неделя"  до училище "Денкооглу", на сегашният бул. "Витоша".

Там Петър среща Марица (1850-1940), племенницата на Димитър,която той отгледал след преждевременната смърт на баща ѝ Антон.Впоследствие Петър и Марица се сближили , а през 1875 година сключили брак. Последователно в семейството се раждат пет деца: Невена (1879-1964), Берислава (1881-1969) и Катерина (1882-?) и двама сина: Михаил-Милан (1882-1953) и Иван (1884-1918).

Последният, бъдещият поет Иван Йончев е роден на 3 април , 1884 година.  Спорно е точно къде е роден, но той приема Самоков за свое родно място.

Бащата Петър започва в София като предприемач по канализацията, но неговият съдружник го измамва и ограбва.Семейството скоро изпада в мизерия. Това налага завръщането им в Самоков. Живеят на улица "Искър" 67, която  днес се нарича "Иван Вазов". 

В творчеството си Иван Йончев често ще се връща с болка към нерадостното си детство. Своята майка той описва така:

"Седнала върху гола рогозка, красиво постлана на пода , с плах угасващ поглед да гледа към задрямалите дървета в широкия двор"… [1]
Бащата на Иван Йончев се поболява и умира през 1900 година и цялата издръжка на семейството пада върху майката Марица и най-голямата сестра Невена, която остава неомъжена до края на живота си.Тя завършва Девическа гимназия в София и учителства първо в село Студена, Пернишко, а след това до пенсионирането си в София. Семейството се завръща в София, вероятно подпомогнати от Димитър Трайкович. Къщата в Самоков е преотстъпена на Димитър Зафиров Йончев, брат на известния самоковски художник Христо Йончев – Крискарец (1879-1950) . Първоначално Йончеви  живеят в къща на улица „Паисий“, в близост до дома на Димитър Трайкович, а по - късно в благоустроената от Петър Йончев къща в Красно село на улица „Панайот Хитов„. Тук те заживяват скромно и в недоимък. С големи ограничения и помощ от близките си , Иван Йончев завършва успешно  IV клас на Първа софийска мъжка гимназия на улица „Дунав“. Още от малък Иван Йончев се проявява с певческите си способности и е любимец на учителите си. От това време датират и първите му поетически опити. Четиринадесетгодишен пише пиесата-поема „Слепец“, отпечатана през 1904 година. Това е рядък случай за онова време. Иван Йончев заедно с  други талантливи българчета е изпратен да продължи образованието си в Загреб-Хърватско. С него е оперният певец , музикален педагог и режисьор Стефан Македонски (1885-1952). Определено е двамата да учат певческо изкуство. Повлиян от западните моди  Иван Йончев се отдава на бохемски живот. Безпаричието ще му стане постоянен спътник, изпращаните средства от брат му Милан (отдал се на военна кариера след 1905 година) също не помагат.

В незапазено свидетелство Загребския театър е било посочено че е дебютирал в ролята на Санин от пиесата „На Дъното“ на Максим Горки и в тази на Хлестяков от „Ревизор“ на Н.В.Гогол. Записвал е и грамофонни плочи. .

След завръщането си в София на него и на Стефан Македонски  е предложено да се включат в творческия колектив на „Българска оперна дружба“. Йончев отказва и се отдава на свободна практика. Не е принадлежал към нито един определен литературен кръг. Може спокойно да се каже че творчеството му е ново явление в българската литература по онова време.  Неговият лозунг е: „ Аз съм свободна птичка-не мога да се заангажирам никъде. Птичката пее когато е свободна.„ [2]

По това време възникват групи, които се събират в определени заведения – Градското казино, Арменското кафене, бирария „Батенберг“, кафене „Парнах“ и др.  Приятелят му Бончо Хаджибонев (1889-1954) разказва следното за начина на живот на Иван Йончев:  „Йончев работеше тук-там, в някое учреждение или редакция , за кратко време , не се застояваше и повече беше без работа и поминък. Ако не беше майка му и брат му Милан, той би бедствувал окаяно. В София прекарваше по цял ден, идваше у нас, понякога на гости, хранеше се където свари и си пиеше кафето в кафене „България“. Там пишеше стиховете си в някой ъгъл , на мраморната маса. Тия стихове Йончев носеше на свитък във външния джоб на кадифеното си палто, четеше ги на всеки срещнат приятел или ги декламираше.“ [3]

За външният вид на поета можем да съдим и от спомените на Петър Люляков:

„Бохем с широкопола шапка с несмачкано дъно, гладко обръснат, на устни с едва доловима усмивка, с прошарени къдрави коси, подаващи се отстрани под шапката , късо до над коленете палто, закопчано догоре  със сиви и черни резки по дължината, наричано от поета „Зебрата“.  Сестриният син на поета д-р Драго Мумджиев пише: „Когато минавал покрай Първа софийска девическа гимназия, момичетата са скачали по прозорците, викали "Йончев минава, Йончев минава" и му пращали въздушни целувки. Така например, когато получел хонорар от свое стихотворение или от брат си офицера (Милан), или от сестра си Невена, той се обличал добре, но след два дни се връщал „гол като пушка", без пукнат грош в джоба и с дрехи купени на "бит пазар" – на вехто . Друг път при получен хонорар, купувал продукти и необходими неща за вкъщи, качвал се леко пийнал на файтон и пристигал у дома си; като не слизал от файтона докато не излезе майка му да го посрещне и целуне. Съседските деца го очаквали с нетърпение , защото при такива случаи не ги забравял и им раздавал бонбони . Част от хонорара Йончев предавал на майка си , от него вземал, когато вече нямал пари, за да посещава приятелите си бохеми в града.„ [4]

Средата в която се е движел се състояла от интелектуалци като: Стефан Македонски (1885-1951), Христо Ганчев (1877-1912),Неделчо Щърбанов, Марта Попова (1891-1974); художниците:Константин Г. Щъркелов (1889-1961) , Христо Зафиров Йончев-Крискарец (1879-1950) , 

писатели като Бончо Хаджибонев  Кирил Христов (1875-1944), Димчо Дебелянов (1887-1916), Стилиян Чилингиров (1881-1961) и др.

 С видими симпатии Йончев се е ползвал от Иван Вазов, комуто посвещава творбата си „Раздяла“, а Вазов му подарява екземпляр от стихосбирката си "Песни за Македония" с посвещение: "На младия поет г.Иван Йончев , 16 март 1916. Авторът."

Чрез брат си Михаил, поетът се свързва с редица офицери и военни издателства. Става особено близък с полковник Тодор Гиргинов, зам.началник в Щаба на армията, с офицера Михаил Бакърджиев и с някои македонски революционери.  На 3 януари 1907 г. се случва нещо, което ще промени животът на поета завинаги. Заедно със студенти, младежи и работници участва в освиркването на Княз Фердинанд, при откриването на Народния театър.  Йончев е арестуван и прекарва една нощ в мазето на столичен участък. Това дава отражение върху крехкия му организъм-развива бронхопневмония.

В Първа мъжка гимназия в София, където учителите го познават основава литературен кръжок "Христо Ботев" (според други "Васил Левски"), в който участват творчески настроени ученици.Организира туристически излети из Витоша, по-късно когато заболява тежко, желанието му било да бъде погребан в полите на любимата планина.

Талантът на поета значително се „събужда „ по време на избухналата през 1912 Балканска война, както и последвалите я Междусъюзническа и Първа световна. Поради разклатеното си здраве , но с доказани поетически възможности е мобилизиран като дописник и „войник за особени поръчения„ към Щаба на армията. В творчеството на Иван Йончев се открояват особено три мотива: нерадостен път в живота, съкровени чувства към любимата и синовна обич към майката и Родината .  Тогава вероятно написва и безсмъртните си произведения, които по-късно ще се превърнат в песни, в съвършена патриотична поезия, сред най-добрите в света, с която всяка нация може да се гордее. Условно можем да разделим творчеството му на две части: патриотични стихове, изпълнени с любов към Родината, загриженост за нейната съдба и бъднини: „Заветът на дедите“, „Какво са, о татко?“, „Аз бдя“ и др.; любовни интимни стихове, изпълнени с копнежи и най-искрени любовни чувства: „Тръпен минах“, „И бих желал“, „Ден пладнувах на полето“ и др. Немалко са и социалните му стихове (например)"Подарете“, но те могат да бъдат определящи за принципите му.

    Намиращият се в разцвета на творческите си сили  поет няма да има възможността да се разгърне докрай. При излет с приятели до Драгалевският манастир, той простива фатално и се влошава разклатеното му здраве. Напразни са грижите на близки и лекари, „жълтата гостенка“ е дошла ……. Йончев отказва да приема в стаята си в Красно Село посетители, дори най-добрата си приятелка Марта Попова. Майката на поета по-късно разказва :  „Една девойка хубавица , дъщеря на тогавашен министър, изглежда го обичаше много, защото молеше да я пусна да го види. Но той не позволяваше . Само вечер при осветената стая поставяхме стълба вън до прозореца и тя дълго го гледаше влюбено и плачеше.“ [5]

На 26 май 1918 година в 14:30  часа Иван Йончев почива заобиколен от семейството си.  На следващия ден следобяд ковчега е вдигнат от дома му в Красно село, поставен на катафалка и последван от дълга верига опечалени се отправя към старите гробища в Бояна. Прощална реч чете писателят Стилиян Чилингиров . Сбъдва се и последното желание на поета - погребат го югоизточно от новата църква-параклис, в полите на любимата му планина Витоша.  По предложение на Иван Вазов улицата на която е живял в Бояна носи неговото име. През 1943 година гробището е пренесено, за да се направи парк и поради нехайство, въпреки протестите на близките му, гробът остава без паметник и ограда и се заличава …

 След девети септември 1944-та година, името на Иван Йончев не се споменава никъде , въпреки че маршът „Един Завет „, създаден от Георги Шагунов по безмъртното стихотворение на Иван Йончев се изпълнява често, макар и силно орязан и редактиран. Тук –таме по вестници и издания се появяват статии и спомени, но истински от забвение го изважда една тънка книжка, озаглавена „Заветът на дедите“ на издателство „Сребърен лъв“. През 1998 г. БНТ излъчва документален филм за поета.  През 2004 заедно със съдействието на Община Самоков, ‎Общинска Библиотека „Паисий Хилендарски“-Самоков и роднини на поета бе издадена книга (предговорът, богат откъм биографични сведения е написан от професор Николай Ковачев) , която засега е най-пълното издание на творчеството на поета Иван Йончев. Родната му къща в Самоков я няма (но улицата на която се е намирала носи името на поета) , тази в Красно село също, доста ценни ръкописи и други неща свързани с поета са загубени. Или пък не?

Предстои да разберем! Дълг е на нашето поколение да опазим безсмъртното българско слово, да гледаме напред към бъдещето и да не забравяме Завета на дедите си!

Ползвана литература :
1. Йончев, Иван  „Заветът на дедите“ С. 2004г.

2. Йончев, Иван „Заветът на дедите“ С. 1995г.

3. „От изворите на Ескус“ – Самоковски литературен сборник, съставители: Хр. Христовски и Ив. Ненов, Самоков 2003г.

4. Материали от отдел „Краезнание“ на Общинска библиотека „ Паисий Хилендарски“- град Самоков

5.Личен архив на семейство Йончеви

---

[1] Йончев, Иван  „Заветът на дедите“ С. 2004 г., с.8

[2] Пак там, с.9

[3] Пак там, с.10

[4] Йончев, Иван  „Заветът на дедите“ С. 2004 г., с.11

[5] Пак там, с. 17-18